Та-та-тааааа-там-там-тааааам….6:00!!!!!!!! Стрес и паника! Трябва да стана, за да тренирам!… Още 10 минути….

Та-та… Този път светкавично се завихрям и бясно го шамаросвам, като се надявам да съм го улучила по снууза.
Няма мърдане – телефонът едва-едва чик-чирика под възглавницата. Въздишайки се изнизвам изпод одеалото и гузно изпълзявам под душа. Вече мога и да не присъствам – доспивам си със сешоара в ръка.

Какво да облека? Събуждам се с бяса на ухапана норка, защото вчера можеше да си изгладя тази риза…. Ррррр. Леглото не се вижда от неуспешни опити да заприличам на човек.

Нали днес искаше да излезем по-рано? – безрасъдно пита той, докато се обува в коридора. Е, как можа??!! Закръжавам около лампата и авторитетно излитам през вратата. В колата мога да си додремя, защото пътя го знам наизуст.

В офиса започвам с настроение: ще изрина всички задачи, няма да дъвча пред компютъра и довечера ще си направя гимнастиката, която проспах сутринта.

Седем часа по-късно равносметката е: информирана съм до козирката за всичко и всички от Фейсбук, задачите са смело планирани за утре и в опаковката на бюрото самотно се мъдри неизядена солета. Нооо… от утре съм на диета.

Умирам за сън. Алармата е за 6:00 сутринта, защото твър-до съм решила, че ще стана, за да се раздвижа.

Познато ли звучи?

Предаваме на живо от зоната на комфорта.

От мястото, където няма изненанди и всичко се повтаря отново и отново.

Понякога убива и не е толкова удобно, но пък какво толкова. Ще позаболи, болката е позната, от нея не се умира (доказано е) и после ще спре.

В зоната на комфорт не е задължително комфортно, но пък е безопасно. Безопасно, като във филм на ужасите, където всичко е толкова ужасяващо спокойно и тихо, че очакваш всеки момент да се стовари Зомби апокалипсис.

Психолозите я наричат „поведенческо състояние, в което човек работи в неутрална обстановка, без стрес и предизвикателства“. Безспорно е, че имаме нужда от такова „място“ в живота си. То е личното „Къща!“, към което сме тичали в детството си, играейки на гоненица.

Когато, обаче, тази зона на комфорт в годините си стои една и съща, без да се развива и разширява, границите й стават все по-високи и по-трудни за преодоляване и промяна.

Човекът не е създаден да живее в толкова сигурна среда.

Ние сме творци, откриватели, пътешественици, търсачи на силни емоции и преживявания, любители на новото и непознатото ! Еднообразието ни приспива, страхът от болка и провал ни правят затворници на желанието да унищожим риска.

И времето си тече. А къщата става все по-тясна и идеята, че това ще оставиш след себе си не е повод за празнуване.

Трябва ли всички, тогава, да станем безрасъдни и да рискуваме репутацията и живота си?

Не, разбира се.

Означава да подхранваме истинската си любопитна и творческа природа, като пробиваме еднообразието и се изправяме пред пречките и страховете в живота си стъпка по стъпка.

Няма промяна без болка, докато цялата човешка същност не я приеме в границите на рутината.

За да свириш добре на китара, например, трябва да направиш мазоли. В началото боли, след това възглавничките на пръстите започват да стават по-твърди, образуват се улейчета и накрая спира да боли.

Но пък може да си звездата на купона. И ако това е всичко, което си искал, преживяното си е струвало.

Точно тук е въпросът:

Какво искаш от живота си?

Може да бъде всичко: да промениш хранителните или двигателни навици, да си потърсиш нова работа или позиция, да стартираш нов проект, да прекратиш връзка, да научиш нещо ново, да отидеш някъде далече…. да не се успиваш в нежелан сън…

Какво те спира?

Извиненията са ясни – има ги за всичко и винаги са солидно аргументирани.

Както и моите, да не пиша почти два месеца…. Нямах ама никакво време, ни-как-во.

Този пост е един малък квадратен милиметър в периметъра на моята зона.