Лайкове в социалните мрежи.

Одобрение от близките.

Одобрение в работата.

Одобрение от приятелите.

Одобрение от кого ли не.

Няма нищо по-човешко от това да искаш да бъдеш обичан и приеман.

Този стремеж е дълбоко вкоренен в нашата природа и е част от механизма за оцеляване. Той носи усещане за сигурност, принадлежност и ценност, без които обществото не би оцеляло.

Удивително е, как нещо толкова естествено се е превърнало в ненаситна жажда, която вместо да води до удовлетворение и спокойствие, оставя след себе си празнини и несигурност. Желанието да бъдеш одобрен е излезнало извън контрол и се е превърнало в наркотик, който управлява взаимоотношенията и разрушава идентичността.

Няма област, която да не е засегната. Искаме да бъдем одобрявани и харесвани в колкото се може повече „дисциплини“: физически, като личности, като характер, като успешни и т.н., според т.нар. общоприети стандарти.

Всъщност, дълбоко вътре в себе си сме наясно, че
това преследване на „съвършенството“ е изгубена кауза.

И пак обръщаме желанието за одобрение в състезание. В душата се натрупват безпокойство, завист и тъга, защото в мечтаната област за превъзходство има някой, който е по-напред. Няма значение, че един някой винаги в нещо ще е по-добър. Някой, който ще е по-красив, някой, който ще е намерил по-креативното решение. Няма значение, че всеки един от нас в нещо или някога е по-добър от друг. Състезанието няма край.

Състезаваме се във връзките си.

Кой дава повече. Кой обича повече. Кой се грижи повече за децата. Състезаваме се за внимание от любимия човек с работата, приятелите. Искаме той/тя да одобрява всяко действие, всяка характерна наша страна, знаейки подсъзнателно, че е невъзможно. Сърдим се, защото сме забелязали щипка неодобрение. Започваме да обвиняваме, за да накараме другия да признае превъзходството ни.

(В тази връзка, представяте ли си партньорът да ви приема на 100%? Да одобрява всичко, което правите или което сте, без сянка от съмнение? Да направи олтар на вашето съвършенство?
Аз лично леко потръпнах. Дали няма да побегнете бързо, защото може би на този/тази нещо й има, за да е толкова запленен/на?)

Това състезание във връзките е една от основните причини да трупаме болка, вместо да се наслаждаваме един на друг с приемане на съвсем нормалните си несъвършенства.

А какво да кажем за болната тема за успеха?

Искаме да сме определяни, като успешни.

Да получим етикета „успешен/на“ според съвременното „цивилизовано“ общество. Какво, по дяволите означава това? Да имаш собствен бизнес, шест нули в банката, да можеш да пътуваш до екзотични дестинации няколко пъти годишно, да имаш къща в полите на Витоша? Познавате ли хора, които имат всичко това и не са щастливи? Аз – да. Една приятелка някога каза нещо, което никога няма да забравя: „Била съм нещастна в пет-звезден хотел и съм била щастлива в бунгало“.
Възхищението, че сме успели, според стандартите на обществото, ще даде ли истинско усещане за щастие и стойност?

Или ще загубим истинската си същност, защото никога не сме я познавали?

Няма как да си „себе си“, ако това „кой си“ определя някой друг. Когато не знаеш кой си, лесно можеш да бъдеш манипулиран, защото нямаш на какво да се опреш и какво да отстояваш. Собствената стойност се базира на външна оценка, която както знаем лесно се превръща от „Осанна“  в „Разпни Го!“.

И въпреки това…. Избираме да не бъдем себе си, за да сме приети, одобрени, обичани, да не поемем риска да сме изоставени сами…

Спомням си бегло една история за индианците Навахо – не претендирам за достоверност, просто ми харесва поуката.

Та тези индианци били умели в тъкането на черги. Нещо давало душа на техните произведения. Всички били различни, всички имали свой собствен характер и уникалност.

Попитали ги, какво прави тяхното изкуство толкова въздействащо? Отговорили, че всеки тъкач оставял малък, незабележим дефект върху всяка черга, който играел ролята на подпис на автора в момента на създаване.

„Дефектът“ бил този фактор, който давал душата на творението.

Не съвършенството, не изборът на цветовете или майсторството на тъкането, а съзнателно оставеното несъвършенство.

Да живеят грешките!

Те са тези, които показват пътя към идентичността. Те са тези, които дават уникалния житейски поглед и показват къде личният почерк се къса с общественото мнение.

Не става дума за отричане, а за приемане. И не за общественото приемане, а за себе-приемане. За внимателно себе-опознаване, себе-изпитване с любопитство и доверие.

Слабите страни, „несъвършенствата“, „пропуските“ (нямам никаква идея кой определя кои са) не трябва да се замитат под килима или да се крият в гардероба. Те трябва да се опознават, разглеждат и приемат като факт в настоящият момент.

Ако е толкова важно да избледнеят – окей, ето една прекрасна възможност за личен проект. Нищо не е по-привлекателно от човек, който знае кой е и работи върху себе си, за да стане по-добър!

Всяко явление, всяко живо същество или събитие във Вселената е в баланс между тъмнина и светлина, ляво и дясно, добро и лошо. Спомнете си за притчата за двата вълка.

Същото се отнася и до нас, като личности. Опознаването на „слабостите“ е лост за използването им като сила или за добро.

Какво печелиш?

Кой може да те уязви или нарани, ако познаваш и приемаш себе си? Кой може да те отклони от истински ценните неща и да контролира личните ти избори? Ако позволиш на себе си да имаш това право, не е ли естествено да го позволиш и на хората около теб?

Можеш ли да имаш по-различен 14-ти февруари тази година?

Осмеляваш ли се днес, вместо да се поддадеш на сърца-възглавнички, секси ново бельо, изкушение да се представиш на някой, който не си, да застанеш смело и да споделиш слабите си страни, уязвимостта си, желанието си да се развиваш с човека, с когото споделяш вечерта?

А ако те е страх да го направиш, струва ли си да продължаваш тази връзка?

Ничие чуждо одобрение не може да донесе усещане за стойност и ценност. Единствено себепознанието и себеприемането са процеси, които носят мир и посока.